ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
(1898 - 1923)
Съвременници и приятели на поета Христо Смирненски си спомнят преди всичко лъчистите му очи, които винаги се смеят, и неговата неотразимо ласкава и топла усмивка. Сигурно затова определението „слънчев” е най-често използвано за характеристика на личността му и за оценка на поезията му.
Христо Димитров Измирлиев, каквото е истинското име на поета, е роден на 29.09.1898 година в град Кукуш, днешна Гърция. Баща му е бил сладкар, член на основаната от Гоце Делчев Македонска революционна организация.
От 1904 до 1908 година малкият Христо учи в началното училище в родния си град. От ноември 1908 година живее в София при дядо си по майчина линия, който е свещеник. Попада в семейство с книжовни традиции и под силното влияние на вуйчо си Вл. Попатанасов, поет хуморист.
Христо Димитров Измирлиев, каквото е истинското име на поета, е роден на 29.09.1898 година в град Кукуш, днешна Гърция. Баща му е бил сладкар, член на основаната от Гоце Делчев Македонска революционна организация.
От 1904 до 1908 година малкият Христо учи в началното училище в родния си град. От ноември 1908 година живее в София при дядо си по майчина линия, който е свещеник. Попада в семейство с книжовни традиции и под силното влияние на вуйчо си Вл. Попатанасов, поет хуморист.
Кукуш в последните дни преди опожаряването
През 1910 година Христо се завръща в родния си град и завършва Кукушката гимназия. Поради липса на средства не може да се запише в желаната от него Солунска гимназия и е принуден временно да прекъсне обучението си. Започва да помага на баща си в сладкарския занаят.
Ючбунар
През 1913 година семейство Измирлиеви е принудено да напусне завинаги дома си, защото Кукуш е опожарен в края на Междусъюзническата война. „Войната сложи край на хубавите детски дни, разруши мирния труд на хиляди хора”-пише в спомените си сестрата на поета Надежда Измирлиева. Семейството се преселва в София и споделя съдбата на бежанците, живеещи в един от крайните квартали на столицата Ючбунар.
Държавното средно техническо училище в София, където Смирненски учи от 1913 до 1917 година .
През есента на 1913 година Смирненски се записва в строителния отдел на Държавното средно техническо училище, като едновременно с това помага на баща си, продавайки вестници и работейки в бригада по измерване на шосета и железопътни линии край Никопол.
Поетът Тома Измирлиев – братът на Христо Смирненски
Тогава започва да публикува хумористични творби. По примера на по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев (1895–1935), 16-годишният Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания — най-напред на вестник „К’во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист — Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в българската литература.
Къщата, в която е живял Христо Смирненски след преселването на семейството от Кукуш
През май 1917 г. Христо постъпва като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие, продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. В края на годината избухва Октомврийската революция. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на комунистически идеи. През април 1918 г. излиза първата сбирка — „Разнокалибрени въздишки и стихове в проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.
Стара София
Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. Разбунтувалите се срещу Фердинанд и правителството войници са отблъснати от юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък — край Захарна фабрика. Ужасен от жестокостта, с която правителството разгромява метежниците, той напуска Военното училище през ноември и записва Юридическия факултет на Софийския университет, но тежкото му материално положения го принуждава да работи непрестанно. Той е писар в Управлението на транспорта, агент и ревизор в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, репортер във вестник „Заря”, измервач и контрольор в дъскорезницата на кооперация „Освобождание”, касиер в книжния склад „Слово”.
През това време Христо участва в митинги, демонстрации и акции в помощ на бедните.
През това време Христо участва в митинги, демонстрации и акции в помощ на бедните.
Христо Смирненски (вляво) на разходка с приятеля си Боян Мирчев във Витоша през 1920 година
1919 и 1920 г. са бурни години в живота на София, време на социални конфликти. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него — хуморът му става все по-социално насочен.
Постепенно социалната принадлежност на Смирненски става решаващ фактор в идеологическите му възгледи и той се пропива със съзнанието, че е боец на пролетариата. През пролетта на 1920 г. става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. — на Комунистическата партия.
Смирненски публикувана на страниците на „Червен смях“: „Ний“ (26 юни 1920), „Червените ескадрони“ (3 септември 1920), „Улицата“ и „Утрешния ден“ (24 септември 1920), „ „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „През бурята“ (6 януари 1921), „Бурята в Берлин“ (13 януари 1921), „Йохан“ (27 януари 1921) и др. В изданията „Червен смях“ и „Работнически вестник“ виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета.
В края на февруари 1922 г. издателство „Общо работническо кооперативно дружество «Освобождение»“ отпечатва стихосбирката на Смирненски — „Да бъде ден!“. Стихосбирката се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ разкрива поета като творец, чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на 20 век. С „Да бъде ден!“ Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното пламенно човеколюбие, бляна за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия.
През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от туберкулоза и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. През 1922 г. отново не се чувства добре и през лятото отново заминава за Радуил при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец. Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресията „Босоногите деца“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.
В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив. Лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарският консулт поставя безнадеждна диагноза — туберкулоза. Превратът от 9 юни 1923 г. оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25 години. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му.
Със своите стихотворения поетът юноша защитава достойнството на човека, вечния му копнеж по красота, свобода и щастие. Това обуславя непреходната младост на поезията му.
Постепенно социалната принадлежност на Смирненски става решаващ фактор в идеологическите му възгледи и той се пропива със съзнанието, че е боец на пролетариата. През пролетта на 1920 г. става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. — на Комунистическата партия.
Смирненски публикувана на страниците на „Червен смях“: „Ний“ (26 юни 1920), „Червените ескадрони“ (3 септември 1920), „Улицата“ и „Утрешния ден“ (24 септември 1920), „ „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „През бурята“ (6 януари 1921), „Бурята в Берлин“ (13 януари 1921), „Йохан“ (27 януари 1921) и др. В изданията „Червен смях“ и „Работнически вестник“ виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета.
В края на февруари 1922 г. издателство „Общо работническо кооперативно дружество «Освобождение»“ отпечатва стихосбирката на Смирненски — „Да бъде ден!“. Стихосбирката се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ разкрива поета като творец, чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на 20 век. С „Да бъде ден!“ Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното пламенно човеколюбие, бляна за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия.
През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от туберкулоза и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. През 1922 г. отново не се чувства добре и през лятото отново заминава за Радуил при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец. Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресията „Босоногите деца“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.
В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив. Лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарският консулт поставя безнадеждна диагноза — туберкулоза. Превратът от 9 юни 1923 г. оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25 години. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му.
Със своите стихотворения поетът юноша защитава достойнството на човека, вечния му копнеж по красота, свобода и щастие. Това обуславя непреходната младост на поезията му.
Днес паметната плоча на една от къщите в София показва къде е бил домът на поета, а признателните потомци са изградили паметници, които са спомен за насмешливия поглед и сериозното и проникновено вглеждане в проблемите на света и човека, родени в преломно време.
Паметник на Христо
Смирненски в
Борисовата градина в
София
Ние сме духовни наследници на патрона на нашето училище, поета Христо Смирненски, и гледаме на света като него - с широко отворени очи, жадни за щастие и завинаги влюбени в живота.
